Аз си падам техничарче. Дете-идиотче, което подскача нагоре-надолу като навита пружинка при мисълта за някоя нова техническа джаджа. Ново mp3? Дайте го насам! Колонки за компютъра? Ей сега ще вдигнем купона. Ууууу, лаптопчееееее… разбирате ми идеята.
В последните два дни имам щастието да се радвам на нови технически джаджи около мен, които вдигат нивата на ентусиазма ми до опасно високи равнища. И аз се радвам ли, радвам, и надувам главите на съседите с новата си sound-система, и изтърквам клавиатурата на смартфона си от чатене. Голяма радост, голямо нещо. Добре, че е Коледа, че да получаваме такива хубави подаръци.
Единственият проблем с техническите джаджи е, че идват в големи картонени кутии. И когато извадиш джаджата и съпътстващите я джаджички оттам, кутията остава празна. И само заема място. А аз се чудя къде, по дяволите, да я дяна. Колкото повече картонени кутии се трупат, толкова по-голям става хаосът.
Хаосът започва да ми пречи.
Нали се сещате за историята с буркана, топките за голф, пясъкa и професорa, който казва, че в живота винаги има място за две бири? Не я знаете? Ами изровете си я в интернет.
Но идеята е ясна – картонените кутии заемат твърде много място. А радостта от техническите джаджи е твърде краткотрайна, за да компенсира тази загуба на пространство.
Писна ми от безсмислено заето пространство. Писна ми от безсмислици. Не искам технически джаджи. Не искам шоколад. Не искам Коледа и съпътстващите я глупости.
Искам нещо смислено. Нещо голямо. Нещо ново. Искам ново приятелство. Искам нова любов. Искам нещо голямо, смислено и още по-голямо; нещо, което да ме изпълни отвътре с топло чувство, нещо, което да ме грее, когато виното (текилата) не успяват да ме сгреят. Стига с тия картонени кутии вече!
Bubble S
