Добре, чудесно.
Изпълнила си програмата-максимум и си се оказала с почти идеалния мъж до себе си (почти, защото идеални хора няма)*, взела си си магистърската степен и си намерила хубава работа, евентуално си родила дете.
И после какво?!
Сериозно, после какво следва, какво препоръчва програмата-максимум?
Идиотско е, нали. Повечето жени разсъждаваме направо дебилно, когато стане дума за приоритети и житейски цели. Основната, Велика Цел на живота ни е да намерим идеалния мъж и Голямата Любов. Или хайде, почти идеалния. Даже репродуктивните инстинкити не са чак толкова належащи.
Горките ни, промити мозъчета.
Горките ни, болни амбиции:
Да оправдаем очакванията.
Да си подредим живота. И после да издигнем около него стъклен купол, като тези, които като ги разтърсиш и над умилителната картинка от къщичка и елхичка, вали сняг. Докато не ти го счупят, а ти, като добро момиче, събираш парчетата и започваш да подреждаш пейзажа отначало.
И от толкова (пре)подреждане, забравяме, че той животът е за живеене. Преди всичко.
Забравяме, че мъжът до нас, къщата, децата, кариерата, образованието не са всичко.
Любовта не трябва да бъде краят, а началото на всичко. Защото след края, бил той щастлив или не, няма нищо.
Bubble M.
