…Падаш от едното и се набучваш на клоните на другото.
Обаче се набучваш гадно. Или по-скоро дървото нарочно те пронизва. Или може би не нарочно, де, само от непредпазливост, но нали накрая ефектът върху теб е същият. Дървото не е обикновено дърво, неговите корени не са закрепени дълбоко в почвата. То си плюе на тях и изчезва скорострелно, оставяйки те да се оправяш с дупките на съмнение – ок, защо, какво, по дяволите, стана току що?
В действителност не обичам да ме подвеждат. Да ми създават илюзия за нещата и накрая да дърпат чергата изпод краката ми. Не е готино. А и невинаги успявам да запазя равновесие, понякога падам. Нали знаете как боли натъртеното – не особено силно, но все пак умее да напомня за себе си по неприятен начин.
Боли, защото аз имам вродения навик да търся вината в себе си – независимо дали се отнася до нещо, което съм направила, или просто до това, което съм. Ако някой не ме е харесал – явно не съм достатъчно добра. Ако някой е изгубил интерес в процеса – явно не съм била достатъчно добра. Ако някой ме е зарязал – явно съм направила нещо грешно, с което да отблъсна този човек. Пак аз не съм достатъчно добра.
Ха!…
Всъщност, това е изключително грешна логика, с която сигурно се сблъскват стотици хиляди жени всеки ден. И на всички вас мога да кажа: в един момент е добра идея да осъзнаете, че не всичко е по ваша вина. Че може би мъжете просто са странни. Че може би някои мъже просто не знаят какво искат и затова първо се въртят и се умилкват около вас, наговарят ви куп главозамъгляващи неща, а след това се измъкват по терлици. Че някои мъже не знаят що е това “уважение” и в общи линии не се замислят особено какво ще коства на другите собственото им удоволствие.
Но за това не сме виновни ние!
Bubble S
