Понякога се уморявам от това да бъда жена.
Не че мога да формулирам какво точно означава да си жена, но въпреки това знам, че точно това ме уморява. Шесто чувство? Интуиция? Не, просто навик. Навикът да бъдеш това, което трябва да бъдеш. Защото си Жена.
Защото, ако си жена, трябва да отговаряш на няколко критерия:

Трябва да си силна. Ако не си силна, си позор за жените и феминистките ще плюят на теб. Ами да, заради такива като тебе на жените им излиза лошо име.

Трябва да си женствена и да държиш на женствеността си. Това, че си силна жена, не означава, че не си жена! Дръж се като такава, обличай се като такава, глези се като такава! Да живеят двойните стандарти!

Трябва да си мила, любезна и добра. Ако не си, значи си тъпа, вулгарна пача.

Задължително, ама задължително трябва да се харесваш на мъжете. Иначе каква жена си!

И се научи да готвиш!
и още, и още…
Каквото ви дойде на акъла. Отвсякъде те притискат, отвсякъде изискват, а ти, понеже си добро момиче гледаш да угодиш на всички. И накрая оставаш изцедена. Изхабена, с мозък, превърнат на пихтия, нулева мотивация и желанието да изтребиш всичко живо, да ядеш шоколад и да се разхожаш из вкъщи с раздърпан стар анцунг. А утре – всичко от начало. Мда.

Хаос от картонени кутии

Аз си падам техничарче. Дете-идиотче, което подскача нагоре-надолу като навита пружинка при мисълта за някоя нова техническа джаджа. Ново mp3? Дайте го насам! Колонки за компютъра? Ей сега ще вдигнем купона. Ууууу, лаптопчееееее… разбирате ми идеята.
В последните два дни имам щастието да се радвам на нови технически джаджи около мен, които вдигат нивата на ентусиазма ми до опасно високи равнища. И аз се радвам ли, радвам, и надувам главите на съседите с новата си sound-система, и изтърквам клавиатурата на смартфона си от чатене. Голяма радост, голямо нещо. Добре, че е Коледа, че да получаваме такива хубави подаръци.

Единственият проблем с техническите джаджи е, че идват в големи картонени кутии. И когато извадиш джаджата и съпътстващите я джаджички оттам, кутията остава празна. И само заема място. А аз се чудя къде, по дяволите, да я дяна. Колкото повече картонени кутии се трупат, толкова по-голям става хаосът.

Хаосът започва да ми пречи.

Нали се сещате за историята с буркана, топките за голф, пясъкa и професорa, който казва, че в живота винаги има място за две бири? Не я знаете? Ами изровете си я в интернет.
Но идеята е ясна – картонените кутии заемат твърде много място. А радостта от техническите джаджи е твърде краткотрайна, за да компенсира тази загуба на пространство.

Писна ми от безсмислено заето пространство. Писна ми от безсмислици. Не искам технически джаджи. Не искам шоколад. Не искам Коледа и съпътстващите я глупости.
Искам нещо смислено. Нещо голямо. Нещо ново. Искам ново приятелство. Искам нова любов. Искам нещо голямо, смислено и още по-голямо; нещо, което да ме изпълни отвътре с топло чувство, нещо, което да ме грее, когато виното (текилата) не успяват да ме сгреят. Стига с тия картонени кутии вече!

Bubble S

А после какво?

Добре, чудесно.
Изпълнила си програмата-максимум и си се оказала с почти идеалния мъж до себе си (почти, защото идеални хора няма)*, взела си си магистърската степен и си намерила хубава работа, евентуално си родила дете.
И после какво?!
Сериозно, после какво следва, какво препоръчва програмата-максимум?
Идиотско е, нали. Повечето жени разсъждаваме направо дебилно, когато стане дума за приоритети и житейски цели. Основната, Велика Цел на живота ни е да намерим идеалния мъж и Голямата Любов. Или хайде, почти идеалния. Даже репродуктивните инстинкити не са чак толкова належащи.
Горките ни, промити мозъчета.
Горките ни, болни амбиции:
Да оправдаем очакванията.
Да си подредим живота. И после да издигнем около него стъклен купол, като тези, които като ги разтърсиш и над умилителната картинка от къщичка и елхичка, вали сняг. Докато не ти го счупят, а ти, като добро момиче, събираш парчетата и започваш да подреждаш пейзажа отначало.
И от толкова (пре)подреждане, забравяме, че той животът е за живеене. Преди всичко.
Забравяме, че мъжът до нас, къщата, децата, кариерата, образованието не са всичко.

Любовта не трябва да бъде краят, а началото на всичко. Защото след края, бил той щастлив или не, няма нищо.

Bubble M.

Небеса и дървеса

…Падаш от едното и се набучваш на клоните на другото.
Обаче се набучваш гадно. Или по-скоро дървото нарочно те пронизва. Или може би не нарочно, де, само от непредпазливост, но нали накрая ефектът върху теб е същият. Дървото не е обикновено дърво, неговите корени не са закрепени дълбоко в почвата. То си плюе на тях и изчезва скорострелно, оставяйки те да се оправяш с дупките на съмнение – ок, защо, какво, по дяволите, стана току що?

В действителност не обичам да ме подвеждат. Да ми създават илюзия за нещата и накрая да дърпат чергата изпод краката ми. Не е готино. А и невинаги успявам да запазя равновесие, понякога падам. Нали знаете как боли натъртеното – не особено силно, но все пак умее да напомня за себе си по неприятен начин.
Боли, защото аз имам вродения навик да търся вината в себе си – независимо дали се отнася до нещо, което съм направила, или просто до това, което съм. Ако някой не ме е харесал – явно не съм достатъчно добра. Ако някой е изгубил интерес в процеса – явно не съм била достатъчно добра. Ако някой ме е зарязал – явно съм направила нещо грешно, с което да отблъсна този човек. Пак аз не съм достатъчно добра.

Ха!…

Всъщност, това е изключително грешна логика, с която сигурно се сблъскват стотици хиляди жени всеки ден. И на всички вас мога да кажа: в един момент е добра идея да осъзнаете, че не всичко е по ваша вина. Че може би мъжете просто са странни. Че може би някои мъже просто не знаят какво искат и затова първо се въртят и се умилкват около вас, наговарят ви куп главозамъгляващи неща, а след това се измъкват по терлици. Че някои мъже не знаят що е това “уважение” и в общи линии не се замислят особено какво ще коства на другите собственото им удоволствие.

Но за това не сме виновни ние!

Bubble S

What do you get when you fall in love?

…се пита в една песен.

A guy with a pin to burst your bubble

Ето това е. Самата Истина за живота. Добре де, за живота може би не, но за любовта и отношенията мъже/жени и всичко между тях – определено. Живеем в свят, където всичко хубаво е затворено в сапунено мехурче. И когато протегнеш ръка към него, както правят малките деца, то обикновено се пука. Ако си късметлия, е смешно. Ако не си – малки, гадни съпунени пръски ти влизат в очите.

Тъпото е, че ни се втълпява, че каквото е извън оцветеното ни с всички цветове на дъгата, но с преобладаващо розови нюанси балонче, не е правилно. Че щастливият край и Чаровният принц са неотменимо право на всяка жена и че ако не ги е постигнала, то проблемът си е само неин, явно не е жена достатъчно, не е била послушно момиче, така че да не се оплаква.

Честно казано, в такива моменти ми се иска съвсем неженствено да тегля една майна на всички.

Защо аз да съм виновна, че мъжете предпочитат да го раздават Дърваря, Ловеца или Шута, вместо Чаровния принц? Защо аз да съм виновна, когато нещата просто не могат да завършат щастливо. Не сме устроени така. Щастливият край означава не нещо друго, а КРАЙ. Можеш да имаш щастлив финал само когато умреш.

През останалото време, щеш не щеш, ще живееш в свят, в който около теб ще хвърчат останки от спукани балончета.

Пази си очите.

Bubble M.